За мен

snimka

Шарките на есенната гора високо над родното ми село, кротките напътствия на баба Мика (на която съм кръстена), седнала до мен при сто-годишния стан, дъхът на багрената вълна в коша до мен като от палитрата на Майстора… От онова време ме дели цял един живот, но щастливите детски спомени нахлуват в главата ми всеки път когато пристъпя към същия този стан. Сигурно затова толкова обичам да се връщам в Чипровския край, за да си набавям непременно оттам материалите, с които работя – да не би магията да избяга, ако стадото не е пасло точно на тези хълмове, ако преждата не е изпредена от тамошните ръце, а багрилата не дойдат от точно тази земя и от точно тези билки.

 Химик по образование (багрила … химия – случайно съвпадение?), но килимар по душа – май това е било предначертано за мен и закодирано дълбоко още преди да осъзная, че хобито ми май стана повече от хоби. Без да търся съзнателно този ефект, то стана проводник за все повече хора до онова време и до онова усещане за бащин дом и роден край.

 Седнали до мен на стария стан, слушайки с половин ухо моите напътствия, трите ми внучки Ева, Ники и Мария внимателно преплитат нишката през основата, а ароматът на вълната е все същия. Това е новата ми любима гледка, защото виждам, че нишката няма да има край и все така ще се предава от поколение на поколение, както се е предавала от началото на времето.